Умиращият стон
Умиращият стон – не възкръсва.
Прекрачи онзи забранен праг
и онова сърце вече не покълнва...
Изсъхнал корен на дърво и мрак.
И път в плътта се прокрадва.
Проучваща нова действителност
и черни цветя там подарява,
да опише кръга на съдбовност.
И мъртва слепота там кърви,
следи на страх и на тъга
и с клони свежест покри,
умиращата в пясъка вълна –
А тъй живееше преди
Чувство цветисто и изкрящо,
което като полет кражи
на птица, над цвете – красящо.
Сетивата са обвити в черен прах,
умират цветята и черни са сърцата...
Поклон – всичко е в мрак,
за смъртта на любовта пред душата.
© Марина Петрова Всички права запазени