Уморен е светът, уморен съм и аз.
Широка, черна, безмълвна бездната зее пред нас.
Щракват челюстите и после...нищо
или сгрешил съм - пада главата отсечена, тупва зловещо.
В конвулсии жив съм още. За малко
широко отворени очи, безизразни гледат. Жалко
от себе си, отделен в последни минути на разум,
всичко, което ще видя, ще чуя е вик бездиханен - шум.
И ето блуждае ми взорът, зеници разширени.
Пада обезглавеното тяло, тече кръв черна от черните вени.
Затрупва ме моето АЗ със плътта още топла.
Тъмно е вече, не виждам тунел. Попаднал съм в клопка. ...