Уморих се да обичам -

май никога не съм обичала истински, нали?

Уморих се от обичане -

май от това сърцето ме боли.

Уморих се от тичане -

напред-назад, и от безличие…

Уморих се да бъда добра,

а в същото време отричана.

Уморих се да мълча -

мълчанието е непокорство на душата

срещу чуждото безразличие.

Уморих се от грешките свои да вадя поуки,

а чуждите грешки да плащам пак аз.

Уморих се да чакам.

Чакането е безвъзвратния процес

към... отчуждение.

Уморих се да бъда жалка, наивна.

Уморих се да споря с Никой.

И в безмислени спорове да влизам с другото Аз.

Уморих се да се боря с несгодите

и срещу течението все да вървя.

В замяна получавам жалко Нищо.

Уморих се от лутане -

лутане от пусто в празно, бездумие…

И в душата си да събирам само чернилка и кал.

Боже! Нима съм толкова грешна?!

Чии грехове изкупувам на едро, Господи?

Че вече всичко близко ми се струва чуждо,

а далечното – отново ме погубва?

Уморих се да бягам, да бъда, да знача –

на ужким, да бъда жена, но... не личност.

Да моля за всяка трохичка,

да вярвам, че уж съм една,

а да поемам ударите от всичко.

Не мога така.

Оставам сама срещу всички.

Уморих се от туй, все да ме хулят.

Уморих се от чужди сплетни,

че, видиш ли, аз съм жалкото Нищо…

Уморих се да бъда принизявана,

уморих се да плача, уморих се!

В очите сълзите отново са рукнали.

И очите отново пак са тъжни, и подпухнали.

Плача от умора, суетност, виновно безсилие.

Плача. И пак съм сама.

Уморена, унизена, принизена с... Нищо, отново…

Дай ми прошка, Господи!