В писъка на влакове и бормашини

се удави безответен твоят вик, Душа,

и погребаха те саждите на черните комини,

а бетонна плоча над главата натежа

и в мрак загаснаха лъчистосините мечти.

Сега, сега дори не чакам нещо от живота,

а за теб и за мечтите съм забравила почти

и по навик, безразлична, влача пак хомота

на проклетото си мъртвосиво ежедневие.

Кажи, къде погребах те, Душа? Дали в калта

и уличните дупки, дали под вестникарско злободневие

или може би захвърлих те насред сметта

на този мръсен, многолюден град. В паркове

със посивели и линеещи дървета, отровени

от тежките бензинни пари, ти дириш ярки цветове

напразно. Тук отдавна всичките пътеки са обходени

от хиляди, безброй крака и няма ги цветята,

които нарисува с трепет в своите копнежи.

Тук не можеш да откриеш лек, а само грозотата

на разбитите павета, на окъртени панели и строежи.

И ти отвръщаш своите очи, потъваш в тъмните

опушени тунели и скиташ се без цел и там.

Където и да търсиш някой - по стръмните

баири или многолюдни булеварди, тук винаги оставаш сам.

А ти, Душа, бълнуваш изгрева си пръв

и мрачна дириш в уличните дупки своя

гроб. Даже за бездомните ни псета ти си жалка стръв

и те дори не лаят. Крещиш напразно срещу строя

на модерното ни общество. Настърчалите панели

и безкрайни касови бележки заглушават

твоя глас. Заводските комини черни мрежи са оплели,

пепелта и смогът цветовете заличават,

затова върви и пий по чаша водка в тази нова

дискотека, а после си тръгни пияна, защото няма

лек за теб, Душа. Животът твърде рано те разочарова

и ти разплакана разбра, че синевата е измама.