Дъжд вали и пронизва хлад душата

сякаш болест,
в мен нахлува самотата и аз те търся сляпо,

отвъд мечтите си дори,
макар и друг да те държи, аз знам, че още си принадлежим!

Усмивката ти светла и нежните очи,
копринената кожа и меките коси...
Гласът звънлив кънти –
между глухата пустиня и стръмните скали.
Денят е слънчев, а през нощта – боли.

Вятърът носи ми спомен приятен,
сетне птичка изпъстря го с песен,
сърцето препуска в миг необятен -
сетивата долавят аромата на есен.

И ако някога почувстваш се самотна,
и ако прииска ти се да е лято пак -
затвори очи и ще проблесна отново
като юлското утро по морския бряг.