Не отминавайте...

Във времето бездарно и безродно

живота си превърнах

в многогодишен неиздаден ежедневник.

Свийте ме на факла.

В мъглата гъста и ленива,

която, като бездомно куче

по стените на изплашените сгради

гръб потрива,

eдно случайно въгленче, искра надежда

ще ме подпали,

аз ще се пробудя,

ще заговорят страниците избелели и набръчкани

за времето на сенки и заблуди.

За дните, във които аз бях просто

кичур рус, очи зелени,

пореден номер в нечий регистър,

електорална единица, чип хазартен,

с който случайни хора и съвсем случайно

безмилостно се изиграваха взаимно.

Ще осветя земята тъмна и ръждива

от толкова пролята кръв и от човешката отрова,

земята, изоставена на смисъла

и логиката многозначна на сезоните.

Опоскана   от алчните ръце на хора,

измъчени и оскотели от история.

одрипавелият ми дух в лисича кожа

ще скита подир сенките на ятото,

обречено да се завръща всяка есен

в древния си дом,

а лятото да бъде тук заточено.

Измъчената бяла птица на съвестта

ще кацне върху вашия прозорец.

В една безлунна тиха стая,

където светят само портокалите на масата,

изпъкналите й очи ще проследят

меланхоличната зависимост

между ръката, кафето в чашата

и звездния поток.

На дъното съдбата ще изпише лицето ми

и името, като проклятие към всички,

които ме отминаха.

Ръцете ми, във ръкавици от сълзи и очакване,

ще впият хищни нокти във съня ви

и ще разлистят вчерашните вестници,

отминалите книги

и неизречени на глас човешки дневници.

Не можете да ме отминете.

Ще се превърна в разръфания тротоар

пред прага ви,

във камъче досадно, което всяка вечер заядливо

изплюва вятърът в луксозните обувки.

Ще се разтворя в мисълта за нашето безличие,

което ни обезкостява милостиво.

Не трябва да ме отминавате.

И не защото аз съм зората на новия ви век.

А просто защото съм човек.