Стигнахме до прозаичната обятност
на пречовешките очаквания и заблуди
и станахме смислени до непонятност -
по-малко себе си, повече луди
Ще те крия дълбоко в зениците,
далече от пластмасовото ежедневие
на хората, на вятъра, на птиците,
изгубили крилете си в човешкото безвремие.
И точно в края на суетата
ще те чакам с протегната ръка.
Колко малко ти е нужно на земята -
мойта длан... и една сълза!