На най-добрия ми приятел
Червено кадифе и злато,
балкон над бурната тълпа,
прелюдия блести богато -
хармонична музикална красота.
Затвори очи замалко, скъпи,
забрави какъв си ти,
а после болката, кръвта ни
едно със Цялото бъди.
Дали си долу или горе -
и към двете има път,
трябва само да го знаеш,
ангелите падат и летят.
Всичките сме част от нещо,
както то е част от нас,
важното е, колко често,
истини изричаме на глас.
Симфонията е чудна зная.
Красиви тонове, нали?
Избирай ада или рая -
навсякъде са сладките трели.
Нима не е едно и също,
къде е границата между тях?
На човек не е особено присъщо,
да не различава плач от смях.
Там във сивото, в средата,
слушам времето в захлас,
гледам как върви стрелката:
махалото говори ми без глас.
С една беседа доста кратка
за аз мен, за мен и аз
решавам сложната загадка
над която мисля час след час.
Но защо отвори си очите?
Замълчи! Причината разбрах,
от тази музика заглъхват ни ушите,
а не искаш да пропуснеш заключителната част.
Затова седим във този театър
на най-удобните места,
следим Великия Спектакъл
и чакаме финалните сола.
© Роксана Медичи Всички права запазени
Това ти стихотворение е най-класическото ти произведение в херметическия символизъм, поради множеството типични за тая философия символи, преплетени вътре.
Ще бъда кратък и ще обърна внимание на две неща само - началото започва с увлекателни стихове, чиято форма създава усещането за извисеност и дистаницираност от людете. Множеството анжамбманни форми създават изисканост и елегантност, а финалната поанта утвърждава елитарността на жанра, но и на цялата философия и посланията в нея.
Затова седим във този театър
на най-удобните места,
следим Великия Спектакъл
и чакаме финалните сола.
Във последните четири стиха се наблюдава и умела алитерация, в общи линии - блестящо.