Ти докосваш съня ми, както сянка на вятър - полето,
и с воала от нежност - отново покриваш света,
и по нощните мисли - шептящи реки в дефилето,
пак се спускаш към мен с водопада от друга земя.
После бавно застилаш душата ми с бели циклами
и с ухаещи пръсти - пренасяш я в приказен свят,
който сякаш роден е в косите на нежно цунами
и в сълзите на глетчер - забравил любимия бряг.
И усетила морската буря - бушуваща в мене,
преминаваш пространствата сякаш са мъничък миг,
и превземаш мечтите ми - скитащи в дивото време,
непонесли на болката в себе си - страшния вик. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация