Потъвам в тъгата ти бяла
и сенките твои повличам.
Безмъвно се сливам с пейзажа
на този град, който обичаше. 

По спирки случайно засичам
трамваи на твоите спомени.
От ъгъл на ъгъл надничам
в котела кипящ на живота ти.

По мене накацат отвсякъде 
подобно снежинки разлистени
нюансите на самотата ти
и пепел от твоите липси.

И някъде в трафика трескав
на пътища, скрити под кожата, 
следите ти още са пресни, 
дори са на всяко кръстовище. 

Нощта като плащ ме обгръща, 
изтръпвам от допира хладен
и див на тъгата ти мъжка.

Но още момент ще останеш ли?