Имахме си лято - преживяхме го,
със мириса на мента и изгряващите
лъчи-молитви от зората.
Прегоряхме като късни стръкове
и като тъжните врабчета по балконите
си дадохме почивка на крилата...

В очите ми като завеси алени
се спускаха погребващи залези
и самотата в мен развя платна...
И като кораби в последното си плаване
решихме до отказ да се раздаваме
и да поемем в общата си тъмнина...

Да, чакахме смъртта. И как я чакахме! -
като изгубени от релсите си влакове...
Жадувахме заслон, в който да спрем.
Ти вечер сякаш се смесваше със здрача
и към нощта, надигаща клепачи
повтаряше "Да, ние ще умрем."

Приятелю, мухлясалите камъни
ни скриват - изменени и забравени,
но пак сме живи. Виж, каква съдба!
Живеем с нови пулсове в гърдите си,
новородено слънце свети във очите ни
и странно как отново сме деца..

Телата - млади, но очите ни - изстрадали
Вселените и техните кошмари.
Ти знаеш колко нощи са се сливали
във мъничкия Космос на очите ни
и колко сме претръпнали и стари,
но пак готови да живеем до опиване..

Приятелю, ти чакаше умиране,
но ние се прераждаме без спиране
като треви, жадуващи за светлина...
И ще погълнем със зеници още залези,
и ще се лутаме - обърканите влакове
за да намерим свойте релси към смъртта...