Сватьо,
не изтрайвам до зарана,
ще ти кажа днес що стана.
Ку не кажа – шъ съ пръсна.
Случката, ша знайш, е мръсна,
гадна, даже и порочна.
Чудя се отде да почна?
Знаеш мъ, чи съм припряна,
домакиня съм прибрана
и от работа не бягам.
Та, към икиндия слагам
аз на рамото мотика
и потеглям към „Чифлика”
лозето да прекопая.
Лозето ни е далече,
пък и слънцето припече,
та поспрях да си почина
край узрялата къпина.
Тъкмо сложих си главата
в сянката ù на тревата,
профуча през пътя прашен
заек някакъв подплашен.
Плюх си в пазвата веднага.
Рекох си: „От що ли бяга?”
Освен мене никой няма.
Но сред нивата голяма,
с избуяла зряла ръж,
зърнах аз да крачи мъж.
Крачи бързо и не спира.
„Сигурно е бригадира?
Що сред нивата се крие
в жегата по икиндия?
Късно е, пък и горещо…
Тука, май, ще става нещо?
Той ли е? Не е ли той?
Има неговия „бой”
и капелата му – бяла…
Брей, да му се не видяло,
май не виждам надалече!
Че поспри се, бре човече!...”
Ни веднъж не се обърна
ликата му аз да зърна.
Но видях, че в маранята
бърза право към лозята.
„Трай си, там ще го позная!”
И нали сърце не трае,
бързо кърпата си вързах
и към лозето забързах.
Мале, дъх не ми остана!
Строполих се до герана
със измъчена душица
да се плисна със водица,
а наоколо лозята
тихо шушнат със листата.
Жега, пустош е голяма,
освен мене, никой няма.
„Сигурно от маранята
пламнала ми е главата,
та сред нивата със ръж
привидяло ми са й мъж?
Дърта главо, побеляла,
май си вече изкуфяла?!”
- Ставай, лозето не чака!
Или мина ти мерака
да въртиш мотика тежка
в тази икиндия жежка? -
съвестта ме укорява.
Но нещо в лозето зашава,
чух, че някой стене страстно
и ми стана всичко ясно.
Тази, дето страстно пъшка,
явно на мъжа си кръшка.
Тука с чуждия „мъжага”
рога на своичкия слага.
Гледай ги, какви мискини,
мачкат моите лозини!
- Чакай, чакай, „ненагледна”
ей сега ще те издебна
и с любовника ти скъп
ще те хвана „на калъп”.
В лозето любов ще прави!
Трябват ти шамари здрави!
И на тебе, майчин сине,
няма да ти се размине!
Утре всеки ще научи
що във лозето се случи,
да се помни и се знае,
Гицка гадости не трае!
Тъй ми, за едната чест
съм живяла аз до днес!
Да не мислят, че е лесно,
но и щерката е честна
и синът ми е почтен
и е скромен като мен.
Грабнах клонка от коприва
и им се нахвърлих диво.
Изненадах ги с атака.
Шибнах със коприва яко
кълките на онзи мъж...
Но се сепнах изведнъж.
Божке, ти ли си, Стоене?
Моят син стои пред мене,
а пък потната мискинка
се оказа ваша Гинка.
Тя, балдъза на Стоян,
кумри ми се гола там!
Сватьо, станахме за срам!
Тоз резил ако научат
в село – чудо ще се случи.
То, добре, че бях саминка,
че в съседната градинка
нашият комшия Злати
не поливаше домати.
Знаеш го, че е клюкар,
нищо, че е мераклия стар.
Даже старото ни куче
ще узнае що се случи.
Е, сгрешили са децата,
ще си свиваме устата!
Как без чест ще се живее,
имаме си само нея.
© Генка Богданова Всички права запазени
ще има да ни лае чак и кучката!