Отпуска вечерта смирени длани
и близва ме седефно синя хлад,
обвива ме спокойствие невнятно
с най-светлия, най-синия си цвят.
Забравям всички глупави ламтежи
и всички страхове, мътилка, кал.
Над мен луната нежнолунна свети
и прави моя стих сребристо бял.
Свещта разтапя в мрака черен,
лилави паяжини мрак,
а вятър - тих приятел верен -
довява светло хубав блян.
Размива се тъгата ми ненужна.
Защо ми е тъга сега?
В тази вечер звезднолунна
нима възможна е тъга?
© Йордан Фучеджиев Всички права запазени