Усмихне ли ми се луната
и романтичните звезди,
във пазвата на тъмнината
се връщам в мойте младини...
Аз съм в Драгойново, на село...
И аз самият съм момче...
Припомням си мечтите, смело
и спомена ми затече...
Стоя във дядовата къща,
във южната ни одая,
там мама нежно ме прегръща...
И аз на скута и седя.
Бащта ми в селските потури,
е сложил в пояса кама
и нещо строго ми говори,
и милва ме с една ръка.
А баба в кухнята се щура,
и слага в огъня дърва,
разбърква менчето с болгура,
и заешката капама.
След туй със кака в судормата,
по детски щастие гребем...
Захласнати сме във играта,
за обед чак се приберем.
На пътя вечер, при жените,
край вратнята и ний стоим,
за да научим новините,
и с клюките да се тешим...
А някъде из махалата,
избухваше момински смях...
И мъжки кикот в тъмнината,
внезапно секваше край тях.
Луната тича край звездите...
Мераците в нощта не спят.
И самодивите в реката,
примамват, да се задомят!
Сега е друго мойто село...
Дошли са други времена!
Към залез е сега поело,
не носи радост, а тъга!
Училището-запустяло,
обрасло цялото в трева,
и селото е застаряло,
о, иде ми да зарева!
Аз помня в него бели зими...
И в къщи печките бумтят...
И спомени неповторими,
щом дойда, в мене се редят!
Когато в празнична премяна,
хорото селско се върти,
и обичта в очите спряна,
за малко да ни подлуди!
Щом тръгне в тъмното луната,
и грейнат хиляди звезди,
в романтиката на тамата,
тъгувам за онези дни!
© Христо Славов Всички права запазени
Поздравления!