Навън разцъфва пролетта,
всички радват се на тази топлина,
а в мен се настанява есента
и студ сковава моята душа.
Не виждаш ли как треперя от студ,
имам нужда от любов.
Ти стоиш до мене тук,
но не чуваш този зов,
който сърцето към теб отправя
и иска ти да ме прегърнеш.
Как исках всичко да забравя
и в спомен ти да се превърнеш.
Сълзи капят от моето сърце
като жълти листа отронени,
отново към теб протягам ръце,
а мечтите от реалността са прогонени.
И ето, вече се появиха капките дъждовни,
но никой друг, освен мен, не ги виждаше,
само аз усещах сълзите отровни,
само аз усещах извора, който в мен преливаше.
Единствено мен мъката е обзела,
единствено аз ли съм нещастна сега?
Есента мечтата ми е превзела
и няма да освободи моята душа.
В сърцето мое няма капка топлина.
Господи! Дай ми сили ти
да се справя с реалността,
да изсъхнат сълзите от моите очи.
Не издържам вече тази болка страшна.
Разбери, не мога аз без теб,
душата ми е вече толкова прашна,
а сърцето още сковано е в лед!
© Лиляна Иванова Всички права запазени