Винаги, когато се натъжа,
ти идваш в мислите ми,
без да съм те канила,
просто вземаш столчето и сядаш тихичко до мен.
Поглеждам те и казвам тихичко „върви си”,
но ти си глух за моите думи.
„Ввърви си” - казвам аз отново, и посочвам с пръст вратата,
но не, ти стоиш и спокоино ме гледаш как се мъча.
„Ввърви си” - казвам го за трети път,
избухвам в плач и аз излизам вместо теб,
а ти ставаш и тръгваш след мен.
© Кристиана Георгиева Всички права запазени