Видение

Душата ми бе твоя пленница смирена,

животът ми на тебе бе дарен,

ала в сърцето си омайно, нежно

не отдели местенце мъничко за мен.

Сънувах те във сънища блажени,

с раздухани от вятъра коси,

от пурпура на изгрева огрени,

ухаещи на цъфнали липи.

Сънувах те сред цъфнала градина,

обляна в утринна роса,

вървеше ти с походка дивна,

грациозна из росната трева.

Обсипвах аз косите ти със цветове

и с поглед топъл те заливах,

а пееше ти песен чудна, неразбрана,

и звуците и носеха ми радост и покой.

И грееше душата ми щастлива

и питаше се: „Що си Ти?"-

на Пролетта и Изгрева творение,

или на славея сестричка нежна.

Но в миг изчезна ти като видение

и долових аз плясъци от литнала

в небето птица и полъх хладен ме обзе...

Не... Не си ти Щастие за мене отредено.

Отвън е вече слънцето изгряло

и птича врява всичко е заляла...

Прощавай, нощ - коварна нощ! Ах, чудна нощ!

Здравей, ти ден - прекрасен ден! Ох, труден ден!

Душата ми бе твоя пленница смирена,

животът ми на тебе бе дарен,

ала в сърцето си омайно, нежно

не отдели местенце мъничко за мен.