До вчера в ръцете ми заспиваше,
а днес не мога даже да ти кажа „остани”.
Ръцете ми смирено ти завиваше,
виновна съм и няма как да не личи.
Раних те и дори не се замислих,
във бившите ръце се върнах пак.
Обяснения аз всякакви спестих ти,
къде съм, с кой съм, защо извършвам пак пореден грях.
Не знам защо, но всички губя,
изстинало е моето сърце.
А после съжалявам и се чудя,
как нещата да оправя, как да върна „моето” момче.
Около теб различна бях,
най-накрая имах възможността да се обичам.
И всяка вечер с мисълта за тебе спях,
и само тебе исках да събличам.
„Заслужаваш нещо по-добро”
през сълзи признах си колко съм сгрешила.
„Остави ме на заден план, защо?”
Попита ме, а поглед във земята бях забила.
„Не исках така да се получи”.
Жалко, но не можах аз друго да кажа..
Сърцето ми сякаш се изключи,
чувствата си...ах как да покажа?
„Майната му, нищо няма.”
Направи се на силен и това го уважавам.
Но зная, че оставила съм рана,
на сърце, което аз не спрях да обожавам.
„Прекалено рано ни е, за да ти се карам.”
Спокойно и смирено взе да ми говориш.
Намразвам се, оглеждам се, изгонена от твоя храм
и иска ми се с мене още малко време да поспориш.
Разочарован бавно ми обърна гръб,
ах колко пак ще трябва да се уча да забравям,
че винаги се хлъзгам аз по този ръб,
че те изгубих, цял живот ще съжалявам.