Корените ти са някъде под мен,
сплетени от необходима близост.
Подканени да хранят сили на стъбло,
бутано от неспокоен вятър,
издирват пътя на водата
и я спират, колкото да ни утоли.
Утихне ли, разбирам, къде съм се подпряла,
клоните ми свикнали на завет,
не се отдръпват забързани към светлината.
Научих се, как след вятъра
пристига следващ, всеки с нестабилен нрав,
а на опората трябва да се вярва ...