1
Насред черно пусто поле
войник лежеше ранен,
с туптящо в мъка сърце –
ще види ли утрешния ден.
До него камък огромен,
студен и окървавен,
като гранит гробовен,
от времето несъстарен.
И написа с думи прости
„Обичам те... помни ме...
тук оставям ледни кости...”
И споменът не ще загине.
Сред пръстта черна
той ще заспи
с болката неизмерна –
луната над него ще бди.
2
През прозореца замъглен
тя гледаше в мъглата
реката и моста овъглен –
в клетка беше й душата.
Картечен грак долавя,
поглед рее надалеч,
времето сякаш се забавя
и сече със остър меч.
Тя го чака и се моли...
нощта настъпва – мрак,
звездите шарят в клони голи.
Дали ще го види пак?
Луната бледа, тиха,
на нощта царица властна,
ветрове надеждите убиха –
пеят песента си опасна.
3
На пустото бойно поле
издъхваше той
под черното злобно небе,
паднал в кървав бой.
Хвърлената в пръстта пушка,
до нея гилза куха
в бурната тъмна вихрушка
тънат във земята суха.
И бурени, тръни, треви –
като шум от бесни вълни,
море от ужас душата зави –
песента на оръдията звъни.
Далеч, далеч войната си отива,
със скръб и мрак всичко залива.
4
В притихнала къща
тя запали малка свещ,
чака, но той не се връща –
гледаше в пламъка горещ.
Огненият танц красив
светеше по тъмните стъкла,
кротък, тих, някак щастлив
като звезда в мъгла.
Нощта напредва час по час.
Песента на оръдията глуха
сковава душата й в мраз –
дори дърветата я чуха.
Дъжд ситен заваля,
върху покрива на къщата
трополене мисълта овладя –
все така същата.
5
Двамата погледнаха луната,
сълзи капят от любов,
единствена светлина в душата –
чист сърдечен зов.
Тя искаше да бъде ден,
затвори очи, останала без мощ,
да е при него – той спи ранен...
тихичко му пожела лека нощ.
© Виктор Иванов Всички права запазени