Твърде скъпо платих ти любовта,

загубих себе си, загубих мисълта.

Жадно пиех отрова от твоята ръка

боли ме всяка клетка, сродих се с пепелта!

Плаках твърде дълго, плаках до безкрай,

мразя топъл полъх, мразя оня рай.

Умирам с всяка песен, с всеки стих,

страдам по снощния ми сън, тъй жив!

Залезите между нас са вече хиляди,

все по-болезнени, грозни и никакви.

А местата ни стари още са същите,

красиви, омайни, но пусти са те!

Бягам от всеки полъх, от всеки копнеж,

накъдето да тръгна, се връщам при теб.

Не можеща посоката да избера,

се моля на Бога чак да умра!

И спирам, и тръгвам без път и със страх,

а пътя проклет върви все назад!

Грозен и зъл е всеки човек

щом ми напомни, че тя е до теб!

Отражение на тишината, даже по-зле от това,

аз съм стихия, но си нямам душа,

плача, смея се, на тебе приличам,

но вече не мога аз да обичам!

Моля се, вярвам! Ще дойде “утре”,

когато пътят ми към тебе преграден е.

Може би ще ме сънуваш нощем,
без да знаеш, че те чакам още и още...