Где си, ветре,
дето щеше
за колана си да ме вържеш;
да ме влачиш
по сипеи и голо върше;
дето сочеше с пръст
подзвездните куполи;
обеща да ме носиш натам,
щом застискат обувките;
да приспиваш с вой
самотата ми; с тътени
да поливаш с дъжд
на душата ми тръните,
с напоените,
най-косматите облаци,
да поникнат в мен
най-забравени пролети;
да ми сочиш път
преко горски усои
да ме будиш,
щом пристигнем там горе,
а мъглата
над менe си спусне шамията?
Ветре, ветре,
май и ти се оказа от тия
дето само духат
и в гърдите се бият!
© Павлина Гатева Всички права запазени