Вълча душа

/Свидна/

Нощта-черна птица с мирис на кръв,

летеше безшумно с вятър в крилете,

сенки се мятаха сякаш бе стръв,

а той се снижи и подуши тревите.

В миг я съзря под стария бряст,

свита на топка тихо скимтеше,

със скок или два пред нея се спря,

от болка и гняв гръдта му гореше.

Покри я със тяло, облиза кръвта,

тя негова беше спътница вечна,

в очите и гаснеше сноп светлина,

и ставаше сякаш все по-далечна.

Нещо се счупи, изтръпна нощта,

той вдигна глава с вой безпощаден,

изпратил бе своята сродна душа,

поел бе със дъх дъха и последен.

Страшният вой посрещна деня,

после утихна и само болеше,

в един друг живот пак ще е тя, 

вълчицата дето в скута му спеше!