Ти си като вълчата мъгла,

като косе босе от хартия

и изсъхнали листа,

като ламя с избягала глава

гризеш резенче от ябълка -

щастието, разрязано на две по две,

а часовникът на мъдростите

педантично осем часа отброява.

В сковано от студа безсмислие

застанала съм в твойто време

с вместимост за един човек

и милиметър моя сянка.

Ненавиждам лунното момиче

и твойта разпиляна свита думи,

възседнала надменно тесни и широки редове.

Времето безсмислено е, пропиляно.

И синият ръкав,

и мислите ми -

и те като подметка банално изхабени.

Тротоарите - и те ехидно се надсмиват

на стъпките неоценени,

а ледът по тях напуква се

като дрънкулка на нахален шут.

А аз лежа някъде в студа,

смачкала безкрайността на топка

и безмълвно с измръзнали ръце

сгъвам птици и лами от някаква хартия

с тесни и широки редове.