Толкова слънце и толкова мрак,
мраз и кокичета, блеснали в храстите,
песни и скръб в сърцето ми сега
дълбоко спят сред бесните тласъци.
А с усмивка се разхожда пролетта
и навсякъде я срещат със усмивка.
Ах, как ми липсват леденият зимен стяг
и вълчите среднощни викове!
И защо, и защо, и защо си стъкмил
по свое подобие смъртните, Боже?!
Та как да делят в преброените дни
любовта от скръбта? Невъзможно е! ...