Аз питам тишината
и всички вас, самотници.
Къде остана топлината
на моите разковници?
Посипвам пътищата с косите си,
безбройните въпроси в тях ги вплитам.
Къде останаха най-верните и най-добрите?
Приятели - които ги наричам...
Сърцето ми се свива, свива,
но болката не може да изчезне.
Къде сте... ехото разбива
въпроса ми на хиляди парчета.
Събирам ги и пак ги хвърлям,
с плач душата си изливам,
с цветя на обич пътя си засявам,
а после необрани ги намирам.
Накрая падам от умора,
оставяйки кървящи дири,
сама не мога да се боря
срещу човешкото безсилие.
1992г.
© Светла Димитрова Всички права запазени