Има ли те под пясък разпилян
върху очи,
надрани от взиране нагоре и
може ли сърцето да
проходи
по парещия зной на сетивата,
когато жаждата
не съществува,
а пък нозете са непривикнали
на болката си своя?
Дали дъжда по рамото ми вечер
е песен, със която
те достигам,
божествено мастило на съдбата
говореща в очите
вместо нас?
И има ли ни там, над сетивата
в красива лодка
спряла във безкрая
на мислите - издигнати платна
със твоята и
с моята ръка?

Има ме под сънищата ти дори,
под порива кодиран във зрънцата
преди да експлодират
и родят цветята,
под въздуха,
под слънцето ме има,
под всяка видима
и мисленна картина,
под ужаса, под думите ме има,
под маската на стара зима,
под дрехите,
под голотата и под кости,
под вяра
и под космос,
под дивите терзания на самотата,
над всичко
и познато непознато,
има ме,
има ме,
във тебе
във сърцето ти, ме има...

И отвъд ме има.