Седеше по залез на морския пристан

красив мъж с дълбоки, потайни очи.

Мълчеше и рееше поглед замислен

и с мъка удържаше свойте сълзи.

Сърцето му биеше лудо в гърдите,

юмруците стиснати – чак побеляха.

Кънтяха отминали думи в ушите,

а устните тихо живота кълняха.

Години бе скитал по стръмни пътеки,

посрещал, изпращал безбройни лета.

Видял бе и радост, и мъки човешки,

разбрал бе какво е живот в самота.

И срещна тогава случайно в полето

отчаяна, млада, нещастна жена.

Очите и врязаха се във сърцето,

докоснаха грубата мъжка душа.

Тя бе като цвете, оставено в тъмна

заключена стая, без лъч светлина.

Небето ù беше беззвездно, безлунно,

отдавна забравило за любовта.

Прегръдка, докосване, ангелски нежно –

разпали пожара искрица една.

От страст океан – необятен, безбрежен,

погълна и двамата млади в нощта.

Не беше ù казал, че трябва да тръгне –

изчака да съмне, да пукне зора.

Не ù спомена и че ще се завърне –

на себе си само това обеща.

А тя – без надежда, без обич отново,

отпусна се тихо под стара ела.

Изпрати я глухият писък на сова,

предаде душата ù на вечността.

Завърна се странникът, нея потърси,

но нямаше отговор, нито следа.

Разбра, че я няма, че вече е мъртва,

проплака, проклинайки свойта съдба.

Обърна се, сбогом последно ù каза.

Пое към далечното синьо море.

Грехът им съдбата жестоко наказа –

последната капка надежда отне.

Погледна водата кристална с усмивка –

отново видя две блестящи очи.

Прегърна го морската бездна с въздишка.

Тъгата и болката – всичко попи.

Събраха се горе – в безкрая небесен,

две жадни за обич, ранени души.

За тях пее вятърът тъжната песен

и с грохот разбиват се морски вълни...