Усещам възелче в гърдите
и не знам кой завързал го е там.
Възел от дебела прежда,
възел, от който ме е срам.

Дали татко подел е нишка,
а аз винаги съм я предял.
В нея дали крие се омраза
и никога не съм я спрял.

Дали сукното не е мое вече -
в мойте мишци, моя стан,
оборудван с ножици обаче тъпи,
където работата е зад шадраван.

Всяко докосване го стяга,
мързелът пък го доплита,
чуждата ръка го милва,
но никога края му не стига.

Едва сега почувствах, сякаш,
жилката на недошлайфаната връв.
Упорито краят ѝ ме дращи
и от мене иска да я стигна пръв.

А де да можех да я видя,
болката ми да не бе единствен ориентир.
Да можех да избера ѝ място,
да можех да бъда аз нейният пастир.

Възелчето има сигурно своите сестри,
в другите се вие също, също тъй шепти,
тъй обгаря тялото отвътре,
тъй крие и чуждите мечти.

Вероятно има си и име,
вероятно в другиго дори крещи.
А може би е винаги безмълвно,
обожава да е в сянка и следи.

Нека бъдем във единство, възелче,
щом не мога да се освободя.
Ще прокарваш грапавата си кожа
по моята, вместо аз да те обходя.

Никой от двамата не ще бъде победител -
няма да те скъсам, а ти няма да ме вържеш.
Оранжерия ще бъда аз за твойта клонка,
за да те оформя и накрая да разцъфнеш.