Взимах, давах, получавах...

Надявах се, дори сърдечно вярвах.

Свидетелства, надежди давах...

И за какво!?

На четири очи споделях...

а всичко бе илюзия, лъжа...

защо ли, немият лъжи изказва!

А слепият на цвят ги някак той докарва.

Къде сме ние... тез дето търсим добротата!?

Онази истинска любов... тъжната, самотна!

Но даваща живот, Боже, не тъжи...

Все още доброто съществува.

Фанфари, светлина и тишина.

На пост останаха малко, но другари.

Болно е... но не е сън, не е и приказка с кошмари.

Истина... тъга, любов, сбогом...