на Емо

Когато Бог приготвя си постеля

и свойте мисли предвидливо крие,

в часа, когато любовта разделя

светът от нараненото ни ние,

тръгни към мен. Не питай! И не искай

сълзѝте си по тебе да изтрия.

Във тишината, станала ни близка,

перо от паднал ангел да открия.

Със глас, пресипнал от стаена нежност,

ми прошепни ония думи двете,

задъхани от топла неизбежност,

родени нейде в чашката на цвете.

Шепни ги и с очи и с пръсти леки!

Повтаряй ги! В косите ми ги вплитай!

С тях начертай невидими пътеки –

наш Млечен път, по който с теб да скитам.