Край пустия друм на дедите
уханни цветя не цъфтят.
На капище древно стените
порутени, в бурени спят.
Ще вейне вечерник полека,
ще бръмне случайна пчела.
Натука не води пътека,
но в спомен за вчера – ела!
Да видиш как росен разтваря
листенца – ковано сребро,
как свири захласнат гайдарят,
а юди извиват хоро.
Как с ласкав го поглед даряват
и с вино поят го след здрач,
монети подхвърлят, припяват,
а после провождат го с плач.
Невярна е юдина обич
и с първи петли става дим,
от волни мъже прави роби,
за кратко си техен любим.
Били са девойки красиви,
смъртта ги отнела с жест тих
от близки, а дружките живи
намерили всяка жених.
А те яздят сури елени,
танцуват без свяст и без строй,
с безсмъртие горско дарени,
бленуват отдавна покой.
Днес пуст е оброкът, немее.
Отрекъл се трижди от Бог,
духът юдин вече не пее,
заспал е сън вечен, дълбок.
Кой смее – да хвърли пръв камък
към хълма, където в цял ръст
два клона протрити, с див пламък,
ще станат по-сетне чер кръст!
Стихотворението участва в Националния литературен конкурс за поезия “Биньо Иванов” 2024 и не спечели награда.
© Мария Димитрова Всички права запазени