На ъгъл чаках те за среща
и търсех те във всеки двор.
А ти си чакала отсреща,
обърнала към мене взор.
За кратко често те намирах
и тъй те губех често пак.
Без тебе дълго аз умирах
и чаках следващия знак.
До дъно чашата изпивах,
но жаден лутах се без теб.
Когато в страх и студ заспивах,
ти бе оазис в мойта степ.
Сърцето си ранявах клето,
но ти му ставаше балсам.
И в част от времето проклето
не даваше да бъда сам.
Изгаряше ме с огън често
и в миг превръщаше ме в лед.
Отрова имаш, вместо ресто,
но хранеше ме и със мед.
Та аз те мачках, като глина,
а ти миришеше на хляб.
Ти правиш сладък и пелина
а аз се правех, че съм сляп.
Била си ти във мене силно,
но аз това не съм разбирал.
От бремето ти непосилно
за кратко тихо съм умирал.
Без корист ти приготвих замък,
да бъдем в него и до края.
А ти превърна го на пламък
и го изстреля във безкрая.
Във който идол да се вричам,
едно сърцето ми разбра:
че даже трудно да те сричам,
аз тъй със тебе ще умра...
© Никола Апостолов Всички права запазени