Уплашена от твоето внезапно отчуждение,
сред черни мисли разплакана стоя,
без думи, вопъл и движение,
душата къса се безмилостно и страшно.
Как бързо подарих ти всеки трепет
и измъчената ми последна вяра,
че има мъничко любов за мен,
че все някога ще има един светъл ден.
Със страшна сила ме привлече
и с нея днес ми каза ясно:
"По-добре ти стой далече,
в сърцето ми е някак тясно."
А аз успях да сътворя за тебе
чувство по-красиво от любов,
по-възвишено и чисто, нечовешко,
един неземен и ликуващ зов.
Не ме е страх от сълзи и болка,
с тях живея, с тях дишам и се боря,
страх ме е единствено, че ще си тръгнеш,
не разбрал колко истини за тебе пазя.
Всичко ти казах, остана да моля,
не си отивай, още малко тук постой,
ще има още светли дни и радост,
бъди още мъничко мой!
© Виолета Попова Всички права запазени