* * * *
О, Боже небесни, какво става със хората?
През тази година всичките ми познати,
Хора на възраст, хора с деца,
семействата им прекрасни - потънаха в мрака.
Хора, с които сме пили на маса,
Какво се случва, Боже всевишни?
Които са бùли пример прекрасен.
Сега са самотни с очи безлични.
Странно изглежда, но истински факт е.
Ето, днес мой'та съпруга прекрасна
със сълзи в очите ми каза смирено:
Аз съм, нещастна...
Любовта ми да две е строшена.
Не зная, Боже, туй от какво е?
От криза ли? Що ли? Несигурност някаква?
Която кара да умират неволи - последни надежди... за някого.
Детенце прекрасно, семейство -
гнездото ни рухна - градено с години,
минали заедно през добро и лошо,
през облаци тъмни и... небеса сини.
Ти, Боже, който си на небето,
дали виждаш, Боже, когато надничаш?
Или ако пък туй е волята твоя,
то аз и от теб се отричам.
А моята обич така голяма е,
че няма къде да я дяна,
а днес едва не умрях, когато ми казаха,
че... такова "животно" нямало...
Мисля за хората със страшната болест,
както навярно и те са си мислили:
Точно на мен ли? О, няма да стане!
Към Рака аз съм имунизиран.
Но той пък си казва:
Не така бе... "Йордане"...
При кого да дойда, аз сам избирам!
И рухват в миг всички надежди -
Пясъчни замъци - мехури сапунени,
Вяра, любов - мечтите ограбени
И всички разни човечета... гумени!
Та... Боже небесни, какво става със хората?
Стихнаха песните - пристигна умората...
Легна до мен изпива кръвта ми.
В ума си тъгата със сълзи рисувам,
Някога изричах със святост - ЖЕНА МИ -
А днес ми иде все да псувам...
Да! Псувам... Но, себе си!
Псувам онова, Боже, що за мен си написал,
моята орис - живот на нещастник,
който в един миг е загубил
вяра във всичко и на всичкото смисъла.
И блика в перото ти, Боже... извор,
извор, който се сипе върху ми,
но, забрави ли, Боже, че дал си ми - избор?
А моят избор го зная... Куршум е!
Продължавай, Боже, да сипеш помия
щом ме смяташ за непотребен,
но ти знаеш също, че и аз съм от... тия
дето страх нямат да дойдат при тебе...
* * * *
© Валентин Желязков Всички права запазени