Когато хлопне тежката врата
на мисълта
и погледът целуне хоризонта.
Когато срещнеш в образ на жена 
смъртта 
и я приемеш за икона.

Когато се превърне в кръстопът
мигът
и паника настане.
Когато и мечтите над света
летят
като омразни врани.

Когато през обувките протрити 
скрито
от раната кръвта протича.
Когато ме сърбят очи
от питане
и дишам, сякаш сричам.

Когато продължа да моля
свойта воля
да изплете пуловер на деня.
Когато с тишината споря,
не говоря,
а дъвча самота.

Тогава, от това, което съм написал,
всяка мисъл
реже от плътта.
От хлопнали врати ми писна.
Обесена мечтата висна
на пъстрата дъга…