Зад тишината синьоохра
Разхождах се по каменните улички
на село,
в което нямаше следа от жив човек.
В ушите ми жужеше юлска жега,
но никъде не мернах цвете и пчела.
Два цвята само си деляха кръгозора:
небесно ярко синьо, без облак и без птица
и охра пясъчна по покриви, по зидове и калдаръми криви.
Морето не видях,
вълните му не чух да се разбиват
и не подуших мириса на водорасли,
но бях сигурен, че е наблизо,
някъде
зад тишината синьоохра.
Жужеше жегата
все по-пронизващо
и многогласно,
като пчели
отлитащи към кошера
с последния събран нектар,
когато най-накрая лъхна вятър,
надуших влага и назад погледнах.
По улицата, каменна и стръмна,
подобно на река
отприщила
затлаченото си корито,
спускаха се буйно,
един през друг,
нетърпеливи:
мелодия и ритъм,
които щяха да ме отнесат
на място друго,
далеч от всички празни думи
и капризи.
Отдалечайвайки се вече виждах,
как селото се пълни с хора,
излизащи от каменните къщи,
и как первазите оказваха се
всъщност,
отрупани с цветя и насекоми!
Стотици гларуси над къщите и острова кръжаха,
а под тях морето
се разбиваше в скалите твърди
и с хилядите капки бяла пяна,
извличаше от тях
таени дълго,
вкаменени тайни.
© Иван Бърдаров 2019/2020. Всички права запазени.
© Иван Бърдаров Всички права запазени