Черният кладенец  на моето щастие

събираше сълзите на сърцето ми.

Безвластен участник от болка тресях се,

на бледия облък в мъглата на небитието си.

Призрачни сенки край мене кръжаха,

но в суетата  не виждах лицата им.

Стрели от огън плътта ми горяха,

вопли тягостни вместо мисли стояха.

Демони душата ми на парченца деляха,

викът ù раздра  тишината на мрака.

Колко ли време ще копнея, ще чакам?

Колко ли думи ще каже ръката ми?

Загубих себе си, за да надрасна съдбата,

а сега съм част от смъртта на мечтата си.