Загубих си усмивката
„Без нейното оръжие във този свят нерад с какво ще браня себе си от него и от... мен?” – Надежда Захариева
ЗАГУБИХ СИ УСМИВКАТА
И аз така – по пътя си я нейде запилях -
от крайчеца на устните стопи се изведнъж.
Иди и обяснявай ти защо преди се смях,
иди и отговаряй днес виновен ли е мъж...
Крадлив живот, вършее сякаш има ураган!
Стрелките на часовника да можеше да връщам...
Загубих си усмивката! Най-верният другар.
Предателски до мен сега тъгата ме прегръща.
Кой бил виновен? Знам ли? Хайде, нека е съдбата!
Превърза ми очите, спънах се за кой ли път.
Но прекият виновник съм аз! Да, аз самата!
Изгубих си усмивката! Седя на кръстопът.
Убита? Не, едва ли! Но просто се е скрила.
(Почива си навярно от умора да се смее).
Със слепи обещания навярно е препила,
събуди ли се в утрото – отново ще изгрее.
Но утре е далече! А вечерта е дълга...
Претърсвам под леглото, във шкафа, в коридора...
Със спомени горчиви пак чашата си пълня.
Изпивам я до дъно. А после сипвам втора.
Край! Няма да се върне! Сама съм, с този лист.
Но в миг се случва чудо! Кой, аз ли потреперих?
Усмихват се насреща ми с погледа си чист
очите на сина ми!... Е, вече я намерих!
Павлина Соколова
© Павлина Соколова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Страшно е без усмивка, нали?!
Поздравявам те!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
от крайчеца на устните стопи се изведнъж.
Иди и обяснявай ти защо преди се смях,
иди и отговаряй днес виновен ли е мъж...
Крадлив живот, вършее сякаш има ураган!
Стрелките на часовника да можеше да връщам...
Загубих си усмивката! Най-верният другар.
Предателски до мен сега тъгата ме прегръща.
Кой бил виновен? Знам ли? Хайде, нека е съдбата!
Превърза ми очите, спънах се за кой ли път.
Но прекият виновник аз съм! Да - самата!
Изгубих си усмивката! Седя на кръстопът.
Убита? Не, едва ли! Но просто се е скрила.
(Почива си навярно от умора да се смее).
Със слепи обещания от вчера е препила,
събуди ли се в утрото – отново ще изгрее.
Но утре е далече! А нощта е дълга...
Претърсвам под леглото, в шкафа, в коридора...
Със спомени горчиви чашата си пълня.
Изпивам я до дъно. После сипвам втора.
Край! Няма да се върне! Сама съм, с този лист.
Но в миг се случва чудо! Аз ли потреперих?
Усмихват се насреща с погледа си чист
очите на сина ми!... Е, вече я намерих!
Направих едни мънички и неангажиращи корекции. Прочети го така...
Много харесвам заряда на скрития ти позитивизъм и устрема, които се усещат в стихотворенията ти.