Какво да правя, като светлината ме заслепяваше,
не виждах колко губя от всичко това.
Не спря и бавно ме унищожаваше,
бавно достигах до своя провал!
Бавно навлизах в непрогледния мрак,
не виждах как слънцето бавно угасваше.
Не виждах всички, които ми казваха,
че губя всичко истинско в себе си!
Какво да направя, като загубих мечтите си,
въртя се в един безкраен кръг.
Какво да направя, като се провалих изцяло,
по този глупав и безсмислен път!
Какво да правя, като не виждах истината,
лутах се по-нелепо и от слепец.
Бавно и сигурно загубвах всичко,
окичена със най-трънливия венец!
Слънцето не грееше, а аз не виждах,
беше тъмно, аз вървях...
Скитах се като слепец в гората,
на ръба на пропастта се озовах!
Какво да правя, като светлината ме заслепяваше,
светлината от нелепите мечти.
Миражът сърцето ми запленяваше,
миражът, които докрай ме унищожи!
© Антониа Димитрова Всички права запазени