Загубих пътя ,
Поех нанякъде... незнайно накъде.
Спрях се пред ничия врата
и влязох аз сама.
Вътре, празна стая,
мрачна и черна.
Видях едно-единствено легло,
легнах и
отпуснах ледените си ръце.
Тежък и злокобен мъжки глас
ми заговори.
Изправи се пред мен,
но нямаше лице.
Почувствах страх,
ала нали не бях сама...
Приближи се и
разпусна косите ми.
Съблече първо надеждите ми,
продължи с гордостта,
стигна до убежденията и идеалите,
открадна мечтите,
отне дори съмненията.
Край!... и спря,
остави ме с гола,
разпокъсана душа.
Изхвърли ме дори от пустотата
и тъмнината на малката неуютна стая.
Затръшна ми вратата,
хвърли ми в краката
само самотата...
Ограбена и изхабена,
останах скитница,
любима само на смъртта.
© Диана Каварджикова Всички права запазени