Косите побеляха ти без време,
усмивка на лицето не изгря...
Да можех аз от други да я взема,
на тебе, мамо, да я подаря!...
Със укор никога не ме погледна
и гневна дума ти не промълви.
Със обич учеше ме до последно:
„Добър бъди, тогаз ще ти върви!...”
В безгрижното си детство те приемах
за вечна даденост и Божи дар,
със пълни шепи ненаситно вземах,
не знаех, че гори във теб пожар... ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация