Момичето със златистите коси
върви самó покрай реката.
В очите и - малко утринни роси,
но в душата и вирее мрака.

Поглежда тя към залеза красив,
слушайки тъжната му песен,
в която говори за живота си сив -
не за друго, а за свойта есен.

Навремето нещастника щастлив
се влюбил лудо във луната
Той бил отдаден, но пък и хаплив,
и тя потънала във самотата.

То слушаше със удивление и тъга
за тази любов невъзможна.
И потъна във някаква своя мъгла
тъй далечна, но неотложна...