Макар и заобиколена от хиляди звезди, пръснати из небосвода,
луната, сякаш празна и глуха, чувстваше нощта.
Бе по-самотна от скитник,
не знаеше какво е щастие — само тъга.
Но някъде там далече имаше нещо.
Нещо, което я озаряваше със своята светлина.
Можеше да почувства някаква топлина,
можеше да засияе, съвсем леко.
Тогава и тя разбра, че
Слънцето я караше да се чувства така.
Макар и да бе единствената звезда, липсваща в нощното небе,
то я караше да блесне и да не се чувства вече сама.
Толкова близко, но в същото време далече,
свързваше ги двамата този лъч светлина.
Целият този мрак, обгръщащ я с векове,
най-сетне бе отшумял.
Сякаш бе избягал далече, чак спомен не бе оставил от себе си.
Слънчевите лъчи го бяха изместили и я прегръщаха така, както майка рожбата си.
Сега всичко негативно бе само спомен и то блед.
Вече само копнежът да се допре до това нейно ново щастие бе център на нейния мироглед.
Без значение дали след година-две,
или пък да се наложи да минат векове,
Луната вече бе пълна, бе щастлива и обзета от любов.
Дори до скоро студ и мраз да бяха я обладали,
сега всичко бе стопилка в следствие на чуждата усмивка.
Искаше да го срещне, да усети по-добре неговите ласки, да му се отблагодари,
че бе нейното единствено спасение.
Дори мракът вече да го няма,
срещнат ли се те, нов ще се появи, но няма да е същият.
Този ще пази двамата влюбени,
ще ги закриля от хорските очи,
а в чест на неговото проявление,
с името "затъмнение" ще нарекат този феномен.