И защо си мълчал. И защо не подсказа?...
Колко нарези, колко... можехме да спестим!
Моя тиха съдба и светличе от Рая,
колко тона безмълвие, заедно с болки, си крил?
Ще завърна ятата. На небето кармина,
В знойна вечер ще чакам – теб - на древния праг.
Позволи, нека пак през съня да преминем.
Онзи сън, моя Обич, който слиза за нас.
Няма място за съд, нито време за прошки –
Любовта е вървеж - и по лъч, и по жар.
Беше малък антракт в онемелите нощи...
Виж небето... със птици се изпълва докрай.