Пипалата ти към мен се приближават,
а доскоро се усещах защитена,
и са лепкави, и нежно приласкават
да разпръснат отровата си в мене.
Пипалата ти са някак по-различни-
изморени са и ранно застарели,
цинизмът им не е циничен,
а поривите им са погрознели.
И все ме примамват от прага
да скоча и да ги поканя в дома си
и жадно да пия отровна наслада,
безразсъдно да отровя кръвта си.
Те познават моята слабост предишна,
че по пътя ни можех всичко да смажа,
че не можех да пея, не можех да дишам,
че умирах, а не можех да го кажа.
И коварно се възползват от всичко това,
без да знаят, че веднъж се отрових –
бурени плъзнаха в мойта душа,
изпиха ме, промениха ме, но аз ги преборих.
И са ми смешни тези твои пипала,
мръсни и кални от много заблуди,
те нямат място до мен у дома,
и нито жал, ни милост в мен ще събудят.
Така че, ако искаш, си стой на вратата,
дори и да влезеш, няма промяна.
Аз вече си взех сбогом с нещата,
които обичах. И едно не остана.
© Александра Пенова Всички права запазени