Заглеждаш се в лъчите на луната,
играят те във твоите очи.
Опиянен ме милваш по косата
и сърцето ми започва да кърви.
 

Дали ще видя аз отново
зеленото на твоите очи?
Свеждам поглед тъжно аз надолу, 
а ти се смееш и повече боли.
 

Не си пиян, но гледаш ме пияно,
смееш се на моите сълзи.
Не виждаш ли,че времето е спряло?
Останали сме само аз и ти. 
 

Защо изглеждаш толкова спокоен?
Защо и ти не плачеш като мен?
Защо не си от мъката отровен?
Защо ли само мене ме боли?
 

Дърветата се кискат помежду си,
присмиват се, че сме така различни.
Те са публиката в този театър,
а ние сме главните протагонисти:
 

Ти си призракът във моето съзнание,
аз съм малкото уплашено момиче
и макар да ми причиняваш страдание,
наивно продължавам да обичам. 
 

Дори и да останеш, пак ще страдам
дори и да си тръгнеш, ще крещя
ще вдишвам пак от въздуха покварен,
но ще остана твоя до края на света.