ЗИМЕН СЪН
В мразовитата зима, когато снегът вихри грива –
сякаш бяла вълна над нивя и смълчани къщя,
в кристали сребристи – синове на природата дива,
бесни атове шестват из тихите мои цветя.
И далечният грохот от бързи и смели копита
откънтява в съня ми и скоквам – вдън тъмни зари.
До постелята свита, мълча – и не смея да питам
кой ли мъкне на гръб мях с мъгла, натежала до взрив.
Накъде е потеглил в бездънни, коварни забои?
Вест ли носи? Спасителен лек ли? Или армаган?
Подпечатан ли свитък? Или е преследван разбойник? ...