ЗВЪН

                         Честита пролет!

Не снегът се топи – от небето мъглата се стича

и тече сред тревите на сиви и сини вълни;

и звъни хоризонтът далечен от глъчката птича,

сякаш бяло сребро на небесна камбана звъни.

През златиста паяжина слънчев конец се провира

и пилее, опънат до скъсване, приказен звън –

тънка слънчева струна, която, докосната, свири

вдъхновена вълшебна кантата за вятър и сън.

И прозвънват тревите, звъни от покой тишината,

звънко пъпките пукат, зачеват дърветата плод,

и притихнал, светът синевата звъняща намята

и над всичко кристално прозвънва небесният свод.

А след преспите бели очите ловят пъстротата,

тя препълва зениците, грабва ни в приказен плен,

бие звънко в прозорците, светло прозвънват стъклата

– красотата звъни...

И откликва душата у мен.