Ve2666 (Василка Ябанджиева)
541 5311
12.03.2015 г., 15:27 ч.

Звън 

  Поезия
452 0 4

Звън камбанен селото събуди.

Билото на планината с дъх погали,

цялото поле се заслуша-

кого ли прибират в небето?

 

Малко са хората и се познават,

повечето са и роднини.

Мъката им се утроява щом

някой загине!

 

В малката черква плахо 

 пристъпят, че и техния 

път  натам е.

Утре не се знае дали ще осъмнат!

 

 

Децата далече, съседите глухи.

Кой ще ги чуе? Гледам ги -

 грохнали, стари...

и ми плаче сърцето.

 

 

Това ли са хората, които

като дете ми се радваха,

мойта любов изстрадаха,

децата ми галеха!

 

Ако знаеха, как ги обичам!

А сега се прощаваме!!!!

© Василка Ябанджиева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря! Хареса ми!
  • опит за „танка“ по трета строфа от стихотворението „Звън“ на Vе2666 (Василка Ябанджиева) -

    „В малката черква плахо
    пристъпят, че и техния
    път натам е.
    Утре не се знае дали ще осъмнат!“ :

    В малката черква
    плахо пристъпят , че и
    техният път е

    натам . Утре не знае
    се - далѝ ще осъмнат ...
  • Жестока е българската действителност. Една умираща страна. Все едно присъствам на нова - траурна продукция на "Армията на Бранкалионе".

    Много добре си предала тази безнадеждност в българските села, Василке!

    Поздрав!
  • "Децата далече, съседите глухи.

    Кой ще ги чуе? Гледам ги -

    грохнали, стари...

    и ми плаче сърцето."
    .............................................................
    Много актуален, много искрен и силно въздействащ стих!
    Поздрави!
Предложения
: ??:??